Обичам да инвестирам в хубави спомени, защото те не се обезценяват (не ги лови криза освен, ако не те фане склероза, де) и с тях (спомените) винаги си богат. Ето още едно мое богатство, което реших да споделя... Щот съм споделителна!

Малко преди нова година по стечение на обстоятелствата се наложи да празнуваме един закъснял имен ден. На една приятелка. По женски. Оставихме половинките си да бдят над потомствата, а ние тръгнахме да си правим джамбурето.

По взаимно съгласие решихме първо да загреем настроението и леко замръзналите си анатомиите в една механа. По невзаимно съгласие отидохме в най- утрепана (по мое мнение разбира се), ама какво да правиш- слушкаме именничката. Ако ме бяха питали мене, по- добре щяхме да се чустваме в ресторанта на гарата, ма никой не ме питА. Пристигаме некакси у меаната значи, щото тя завряна там дет слънце не огрява... Ф смисъл, у една гора на няколко км от града ни. А вътре една топлина се рее... Като в Тунис по нова година. Ама обстановката... Мани-  бегай. Щях да се обзаложила на 100 кила бЕло вино, че последният ремонт на заведението съвпада с годината ми на раждане, ама нямаше с кой да се хвана на бас, щот приятелките ми пият ракия и водка. Ф смисъл. Последователно. Първо ракия, после водка.

Настаняваме се значи на една маса, на „терасата” на заведението, точно над една камина. След 17 мин. установихме, че камината са я заграли до температура близка в Ада и цялата топлина директно и несъвсем, се беше устремила към нашата маса. Моменталически ни изясни и въпроса, защо като дойдохме само тая маса беше празна. Отделно над главата ми висяха няколко кочана царевица, щот тва стандартното оборудване за механа нали, барабар с колелата от каруца, менци, стомни, черги с нафталин и пр., ама точно срещу мен се мъдреше и една отвратителна препарирана катерица, която за капак на всичко ме гледаше и адски злобно. Като всяка уважаваща себе си механа и тази разполагаше с арсенал от звънци, които певците периодично раздрънкваха пак точно над главите ни. Звукът, беше нещо средно между търкалящи се по нанадолнище тенекии и гласът на Джеймс Хетфийлд на млади години. След третета чаша вино, солото на звънците го понасях по- леко, ама тъпата катерицата продължаваше да ме гледа злобно.

В заведението освен нас имаше банкет на „Паркинги и гаражи”, банкет на елитно кефене и естествено известния в цял град пидираз... Твааа коафьор... Не, бе, фризьор. Барабар със свитата му. Та тоя същият през цялото време се дзвереше в нашата маса. Докато медитирах над въпроса дали тоя мери на око колко ми е крив бретона или се чуди дали на съм се подстригвала с лозарска ножица, една от приятелките ме светна, че чиляка по принцип така си дикела, щот нали фризьор, ма си падал и леко кривоглед. Абе, въобще изобщо... Само си отбелязах на ум никога да не ходя при него.

След 2 часа джамбуре, решихме  да сменим заведението, щото щехме да получим топлинен удар вече. Без право на обжалване се реши, че ще се ходи в клуб.  Няма да ви кажа какъв по стил музика на звучене, че ме е срам. Опитите ми да откажа посещението на въпросното място се оказаха безуспешни, щото именничката ми каза, че ако трябва ще ме носи на ръце до там, а всички в компанията знаем, че тя не си поплюва. 70 от лежанка за нищо ги няма. Дори жалният поглед на стадо гумени лисици, не ми помогна и всички дружно се закандилкахме към мястото наречено „клуб”. Влизаме значи ф клубА и както е редно попадаме първо на охраната. Както е редно около 10 мин. ни проверяваха най- щателно дали случайно не сме сложили в дамските си чанти противотанкови мини, бухалки или пък ръчни гранати. Нямаше да се учудя, ако ни снемеха и пръстови отпечатъци или пък ни подложеха на детектора на лъжата. Като разбраха, че нищо от горепосоченото не носим и всички имаме 18г. иначе каменните физиономии на гардовете, разцъфтяха като пудел, чиито задник току-що е бил подушен от щедро надарен датски дог. С други думи- пуснаха ни да влезем. Влязохме. След 7 мин. културен шок устаноих, че музиката е страшно силна... По спомен, солото звънци от механата ми се стори лежерна песничка за лека нощ. След 3 мин. терор над ушните ми миди и не само, взех че си направих тапи за уши от салфетка. Приятелките ми започнаха да ме гледат странно.

Настанихме се на някакво сепаре, което на една от приятелките ми, на брат й на гаджето му някаква приятелка, с други думи- брат на бръснаря, беше междувременно запазила. Като си поръчах сок кайсия без лед и по възможност не от хладилника, и сервитьорката почна да ме гледа странно все едно си бях поръчала абсент, или 999 октанов бензин, или антифриз. Да се благодари, че не си поръчах парагвайски чай. А наоколо се лееха кръшни танци и „божествени” тела... Някакви девойки облечени в не повече от 25 см. плат припкаха насам- натам и мятаха кръшни гюбеци в/у масите. След 2 минутно гледане на представлението получих 2 комплекса:1) установих, че съм пластична като дърводелски метър; 2) обличам се като монахиня. Отделно по едно време от някакви пакети взеха да хвърчат яко салфетки. За норматив пода се покри със салфетки. Почуствах се като в голяма тоалетна. Не знаех, че така е модерно, щот по мое време в най- добрия случай се мятаха цветя и чат-пат по някоя бутилка. У мелето бързо успях да грабнах 2-3 (салфетки) с идеята да си ги натъпча в ушите. Тъкмо привършвах с втората и цъфна сервитьорката. Явно някоя от приятелките ми я беше извикала спешно. Като й поръчах още един сок кайсия, явно тотално избесня, щот ме удостои с погледа на препарираната катерица от механата. Стресирах се.

След 37-мата минута от престоя ми ф клуба реших да паля метлата и да се прибирам, щото нервите ми не издържаха вече, а и една от приятелките ми непрекъснато ми дуднеше нещо в ухото, което нещо съвсем не чувах. Направих два опита да я чуя, но те се оказаха пълен провал, щото в момента, в който си махнех тапите от ушите и музиката ми правеше дисекция на главният, междинният и гръбначният мозък. Тръгнах си. Междувременно минах през денонощната баничарница и напазарувах баници и боза за закуска, а по пътя за вкъщи стигнах до извода, че чалготеките водят до трайно умствено, емоционално, псЕхично и каквото се сетите още деградиране. Трябва да бъдат забранени със закон!

 

 

Весело преживяване ще да е било!

Добре ги нареждаш. Всичко си е точно така. И добре, че е самоиронията, иначе до плач можеше да се стигне. Поздравявам те!

Сигурен съм, че ако направиш кампания за забрана на чалготеките със закон в стилистиката, която пишеш, ще имаш далеч по-голям успех от всички прашасали интелектуалци и културтрегери дето се "борят" с чалгата.
Поразява ме умението ти да извадиш от всяка ситуация комичното и да предизвикаш усмивка, а и умението ти да иронизираш по този начин собствените си преживявания!
Поздравления и чакаме още:)