В не толкова далечната 2004 година съпружеското ми тяло барабар с група приятели решихме, че е крайно време да се почувстваме европейци и да отидем на почивка извън милата ни рОдина. Речено-сторено. Без много да умуваме избрахме Австрия… Спретнато, чисто, Алпите… С две думи “като за нас”. Градчето Шпитал Ампирн (идея нямам как се пише на немски) в подножието на Алпите се оказа идеалната дестинация за 5-ма яки македонци (5-ма мъже- 600 кг) барабар с жените (5 броя- от 48 до + безкрайност килограми) и няколко броя хлапета (с вариации в годините от 7 до 17)- идилийка. 

    Мъжете, като такива се заеха мъжки със задачата да организират всичко. В интернет намерили подходящият семеен хотел, който да събере цялата македонска навалица, която щеше да превзема Алпите (то после стана ясно защо мъжете са избрали точно този семеен хотел- заради снимката на хазайката- Кристина…Мали…Аз дето съм жена и като я видях ми омекнаха капачките- Клаудия Шифър, ама ъпгрейдвана няколко пъти…От нашият град до Шпитал Ампирн се разточиха лиги по тази Кристина.

    В една юлска вечер цялата тумба народ се изсипа пред дома на семейство Георгиеви (г-н Таньо Георгиев- 120 килограмов мъж с огромно благородно сърце и вечна усмивка, съпругата му  Дани  и 2 броя хлапета) за пренареждане на багажа и полагане на техният в съответните багажни отделения на 3-те  коли, в които щяха да пътуват 5 семейни двойки и няколко деца за уплътняване на пространството между седалките. Г-н Георгиев и двете му деца по разписание бяха в нашата кола…До тук всичко добреее… ”Да слагаме багажа”- вика мойто мъж и отваря капака (забравих да спомена, че предварително мъжете бяха напазарували някои неща, ей така, да има) Багажът обаче се оказа- 2 стека лютеница (по 6 броя всеки), чушки, домати, кромид (идея нямам колко кг, ама половината плод-зеленчук в квартала беше събран в торбички), сирене в някакви малки тенекийки, ракия около 12 бутилки по литър всяка, извара (Урда още й викат) и какво ли още не…Туй всичко в нашата кола трябваше да се сложи…Ужаст… (къде ли бях тръгнала аз с моите 5 сандвича за из път и 3 ябълки…) Ама, бате Таньо душа човек- можеш ли му отказа нещо…Като каза, че в Австрия доматите били гадни и… Ходи обяснявай после, че нямаш сестра. Тамън сложихме провизиите и се появи огромен  сак с дрехи, ама огромен ви се казва (мъж ми е 100 кг, 190 см висок- спокойно можеше да влезе в него и да пътува хапсолютно комфортно)…Ми ся?!... На всичкото отгоре на сака в последния момент му се скъсал ципа и от едната страна се подават блузи, панталони, чорапи… Някак го прибраха в багажника и решихме капака му да не се отваря до Австрия, че сибаломамата… А колата приличаше на една огромна пълнена чушка.

     Нейсе тръгнахме…Ма то Австрия да не е като до морето…Път до побъркване…Митници, екстри. Преди да напуснем България, хер Георгиев прави инструктаж: “На сръбската граница ще кажем, че отиваме в Словения, че митничарите са гадни и ако разберат, че отиваме на почивка в Европа, може да се заядат и да ни спукат от проверки” (а както всички вече знаем- а отвориха нашият багажник за проверка- а дрехите са се изсипали от там, барабар с доматите и Урдата). Всички сме съгласни, кимаме, козируваме и бегом марш по колите. Път, път… На нашата митница проблеми- никакви…Стигаме сръбската. Ние с Урдата и доматите сме последна кола. Иде митничаря и пита къде отиваме. Шофьора- мойто мъж не търпи много да му се дава акъл и съвсем спокойно обяви: “ Епа, отиваме на одмор у Австрия заедно со пръвите две кОли сме ” (той е своеобразен полиглот, дума да няма). Митничаря от там вика: “ Е како заедно бре?! Пръвата кОла вика на одмор у Словения, втората на одмор у Хръватска, па вие у Австрия …”(усети човека, че нещо не сме в час всички, засмя се и ни пусна да минем… АртисаА багажника на тая митница).

    Път, път…Митници, екстри… Влизаме в Словения- Европейски Съюз- нЕма лабаво- входа на Европа. Доматите и Урдата пак сме трета кола… Мойто  мъж спира пред митничаря и подава документите. Тоз взе да ги разглежда, нещо се въртя, сукА се,  мотА се…А аз седя в колата и си викам: “Тая работа не ми се вижда много читава…” и естествено познах. Иде митничаря:  “Багажа вънка, ще проверяваме колата!” Леле майкоооооооооооооооо… Ся я втасахме…Всички слизаме от колата, багажника се отваря и почват да се вадят торбички с чушки, с домати, с кромид, урдата и тя, тенекийки сирене, оня ми ти скъсан сак с дрехи. По земята падат гащи, чорапи- ония ровят в него, дрънчат 12 бутилки с алкохол… Праскови се появиха няколко килограма незнайно от къде… Мазало направо. Моя мъж вече видимо бесен вика на митничаря: „Ние но мафиото, отиваме на одмор у Австрия, готуранамайк…Така де ” (споменах ли вече, че е полиглот?), ония обаче продължават да ровят...От страни минават други коли, а около нашата кола- Урда и домати, дрехи… Срам, смях, смях, смях, пак срам... Лудница…(като се сетя каква картинка бяхме и…) А бате Таньо седи спокоен в средата на цялото меле и с един мултимедиен поглед (като ученик на Далай Лама)- пуши цигара… Свърши проверката по едно време…Как сме набутали цялото чудо обратно в багажника никаква идея нямам, ама то сигурно понеже изядохме прасковите докато чакахме, та се беше поосвободило място… А Словения красива, спретната, чудна (мъж ми обаче изобщо не я погледна- караше като кон с капаци и псуваше митничарите) 

    От Словения до Австрия проблеми никакви… 

    Австрия и тя много красива, чиста, подредена. На 100 км от Saltsburg почивахме…

    Запознахме се с Кристина и Реймънд (така го кръстхме мъжа й, а друго име си имаше човека). Кристина, леле Кристина- невероятно красива, с дълга руса коса и…Много бременна… Бат’ Таньо, както можете да се досетите беше крайно разочарован, а репликата: “ Батка, някой те е преварИл ” направо го цапардоса по мерака като тухла четворка работническа каска. Настаняваме се, почиваме активно, басейн имаме, даже слънчеви бани правим, а вечер- пуцай куме шопска салата и чушки пълнени с урда.

    Решихме да отидем в Saltsburg- градът на Моцарт…И както се вика в такива случаи- “Запалихме метлите” (засега метли, но с тенденция да се обзаведем с летящи килимчета) Тръгваме 3-те коли… Ние по дифолт- трета кола. Път, път и стигаме до разклонение- надясно, по-надясно, най-надясно. Ми ся?!...”Е, ся лесно” вика бат” Таньо “Караме по тях…” Най-надясно свихме и караме, а аз и децата отзад сме виснали по прозорците на колата като прани гащи на простор и зяпаме- красиво, много красиво. Продължаваме да караме, обаче нещо съмнително ни се вижда- уж влизаме в Saltsburg, а града чезне по трасето. В един момент пред нас като майска роза през септември цъфва огромна табела  “Добре дошли в Германия” Ние в колата: “ ?!?!?!?! ” Е, нормално да се обърка човек- що да не хвърлим 3 очи и в Германия. Връщаме се, паркираме, ходим, гледаме като деца преяли с гръцки снакс- харесва ни.   

    Стигаме къщата на Моцарт. Ми то…къща, като къща…, ама срещу нея магазин “Манго” (на лятна разпродажба)… Една от жените в компанията връхлетя в него като вълна цунами върху тайландски остров…Стоим останалите отвън- зяпаме и чакаме…15 мин, 20, 30…Таз жена я няма. Отиваме пием кафе… Пак дикела къщата, научихме я  наизуст… Нейсе появи се по едно време с едни слънчеви очила…?!?!?!?! Толкоз чакане за едно очила…Ибаси… Тръгнахме again, разходки, зяпане- приказно. Настана  време да се прибираме…На паркинга пушим и чакаме да се досъберем, че да потеглим. Жената с очилата “Манго” по едно време получи факс: “Абе, Жоре (ЖорЕ е съпругът й), нали щяхме да ходим до къщата на Моцарт?”. Компанията мълчим като пънове, гледаме като прасета преяли с мандарини и едва сдържаме смеха си… ЖорЕ, видимо овладял емоциите си: “Абе жена, може ли да си толкоз руса! “Манго” магазина го видЕ, ама къщата на Моцарт… Ми те бяха едно срещу друго! В Австрия те доведох, къщата на Моцарт да видиш, ти бързА у “Манго” да се набуташ…”.

    А Saltsburg за мен ще остане един от най-вълшебните градове, в които някога съм била. Вървейки из улиците му, сякаш го чуваш да ти шепне: “Ела, знаеш ли колко дълго те чаках…”

    Изобщо целия престой беше невероятен и много забавен, а написаното е малка част от целият цирк “Македонци”, който се изсипа в Австрия, но ако тръгна да пиша за всичките приключения и перипети там… Клавиатурата ми няма толкова мастило…Но едно е ясно- с Урда и домати през вратата на Европа влязохме, до къщата на Моцарт стигнахме, а видяхме “Манго”, отбихме се даже и до Германия:)