12.08. 2006г. - денят „Х”. Заминаваме за Италия. Ура! Компанията- цирк „Македонци” (3 коли, 4 семейства). Почивката- къщички близо до езеро (все му забравям името). Резервация-  friend от дълги години живеещ в околността. 

      Уж нали 3 коли, ама 2 от тях офейкали още в 03:00 за да минат през Македония, да купят, наредят (в хладилни чанти) и натоварят 195 (лично ги броих) ущипци в тарелки (ущипц= кебапче пълно с кашкавал и увито в бекон), 70 пържоли, 20 пилешки овиячи и „малко” (5-6 кг.) бекон… То нали в Италия магазини нЕма. Мъкаааа. За други провизии (а такива се оказа, че наистина има) не исках да си помислям… Така де, тея багажници за кво са…

      Митници, екстри (знаете как беше), нощувка в Словения и на 13.08. с бодра скорост тръгваме за Венеция (за по напряко) да хвърлим 3 очи и да се поразходим… АресА ни, дума да няма. Е, малко смръдливо, ама хубаво… Гондоли, чики- рики и снимки яко. Тука правя лирично отклонение без да ми пука колко дълго ще стане писанието, щото да кажа 2 думи за снимането. Всеки турист по мое мнение  минава през 3 фази в правенето на снимки: първа фаза- голямо зяпане и много снимки на/до всеки паметник, къща, плочка, керемидка, цветенце, улична лампа и т.н.; втора фаза- повече зяпане и по- малко снимане  на/до по интересните и забележителни места; трета фаза- предимно разглеждане и правене на не повече от 5 снимки. Ние, познайте. Първа фаза- 2 карти по 1GB…

      След тур дьо Венеция отбор „черешка” катери миланската магистрала и газ за езерото (пропуснах да отбележа, че другите 2 коли се отказаха от посещение във Венеция, че а се размразиха провизиите в чантите, а си ебабащатаситуаията… страх да няма МаКдрайф после). Път, път... Много път… А аз се чудех защо лафа е „гъз път да види”. Нейсе дойде време да слизаме от магистралата и съответно да плащаме (действието се развива в 23:30 ч. местно време). От далече си харесваме колонка с надпис „Cash” и заемаме позиция. Пада бариерата, сваляме прозореца и за наша голяма изненада- човек на гишето няма, тургани перденца… Кскюзми?!?!?! А някой, от някъде започва да говори нещо… На италиански. Ние, разсъждения-  „Тоя сигурно е от другото гише и ни казва, че това не работи и трябва да се преместим”. Поглеждаме хитро (като стадо гумени лисици) към съседното гише, сигурни, че нашето е развалено и дружно решаваме, че ще се местим на него (преди това минахме през варианта мъж ми да слезе и да плати на другото гише, а човека да вдигне нашата бариера, но бързо се сетихме, че тоя номер няма как да стане). Хоп маневра. Хоп на другото гише. Хоп, приготвяме бележката. Хоп, сваляме прозореца. Хоп, guess what? Пак перденца! Ихбедееба... Пак се почна дъра- бъра на италиански. „Aйсикиниананъ, ми ся?!Кскюзми, ама да ти ебемидръжавОт да ти ебемисистемОт!” Зад нас почват да се редят коли… Бърз шпагат на мозъчните клетки какво аджеба да се прави и без да искаме установяваме, че гишето е на „самообслужване” (то нормално след 23:00 ч. да е такова). Направихме задръстване до Венеция… А репликата „Цъ, цъ добре, че имахме железни еврА иначе как щЕхме да плАтим…” как да я коментирам, щото нали то и с книжни ставала работата  и автомата културно връщал ресто, ама някой требе да се сети… Като се отвори „шкафчето” за монети, ние- шах с вале пика. Решихме, че само с желязо се плаща… Как се събират 4 евро на монети, а? Едва ли някой може да предположи какви акробатики могат да свършат в кола 4-ма души (2-ма от които по 190 см и по 100 кг), бъркайки по джобовете си… Е… Всичко е възможно, освен да вкараш стълба през въртяща се врата (лично съм пробвала, но това е друга история)…

      По късни доби стигаме езерото, а междувременно взехме friend-a (дето живее наблизо) да ни упъти, че да не се изпогубим… Радостни, весели, засмяни, нейсе стигнахме. Мястото огромно и красиво (доколкото можем да дикела в тъмница на по „N” бири). Грабваме багажа и тръгваме към къщичките. Куфари, сакове, чанти… Въргала голема…

      Умен човек е казал „Много хубаво не е на хубаво”. Убедихме се в истинноста и на тази приказка. Стигаме до нашата къща и опааа… Изненада. Оказа се, че това не е къща, а нещо средно м/у каравана и бунгало, със ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИТЕ размери на четирикрилен гардероб. Влизаме вътре, оставяме багажа в „хола” (щото и мека мебел с маса имаше) и място да се разминем не остана… Освен хол имаше и „спалня” и „детска стая”, дето нали куфара на семейството по съдба беше по- широк от пътечката м/у двете легла (на тях им се падна честта да спят там). Отделно колегата като легна да пробва леглото  се оказа, че краката му стърчат през вратата навън… Фок! Единственото нещо, което беше в реалните си размери беше душ-кабината… Въздъх с облекчение- добре, че ги правят по стандарт. Мястото дето беше оставено да паркираме колата беше по- голямо от мястото, където щяхме да спим… А на верандата с кон да препускаш… Имах чувството, че 10 дни ще живеем в къща за кукли… „Ама… Хм, къде са хавлиите и чаршафите?” Кви хавлии, кви чаршафи, кви 5 лева… За сметка на това пък пода беше с оня модерния паркет. В последствие ми стана нагледно ясно как са се чувствали животните в приказката за дядовата ръкавичка… Голям дирек тая „къща”. Дано и почивката да не се окажеше греда. 

      Първата мисъл, която ни мина през главите беше изобщо да не разопаковаме багажа (то и да го разопаковахме- все тая…нямаше да има къде да го сложим), а да палим метлите и да се преориентираме, но като се сетихме кач парА струваше тоя коптор ептен се сдухахме… Все пак решихме, че нямаме избор и трябва да останем, но в знак на мълчалив протест се напихме като карпатски вълци… Кой знае, можеше пък да си изкараме весело…

      На некст морнинг, на бистри глави т.е. празни решихме, че ще е най- добре да си уплътняваме времето на басейна (щото и такава екстра предлагаше офертата, освен езеро нали). МетнАхме се у банските и бегом марш… А там- Идилийка… Не може да влезеш без да си измеш краката, не можеш да пушиш на територията на басейна, не може да внасяш храна и напитки, а къпането в басейна става само и единствено посредством плувна шапкa (ми така де, то това да не е Струма) Кскюзми, а да дишаме може ли? А за капак на всичко требе да имаш специална лентичка на ръката за да влезеш… (и понеже още махмурлии ни беше трудно да се преброим 4 човека ли сме или 5… колегата със „стърчащите през вратата крака” роди репликата- Батка, дай файв лентички и не ме занимавай с глюпости). Ми така де… Ебаси… Толкоз зор за да поплуваш… Представям си какво щеше да е, ако искахме да упражняваме четирита принципа на термо- ядреният синтез... Аз у басейна убаче не вляям… Не мога да плувам, а и ме е страх от… Гъби… Ядрени…

      То и това щастие не трая дълго… На следващият ден като залюскА един дъжд... Седим под навеса на верандата, пийваме и се чудим кво ще правим, а  немците- съседи (то нали на където и да се обърнеш все съседи имаше) през 5 мин.- „Гуд морген, гут морген, гут морген”. След 78-мото „Гуд морген”  видимо изнервени решихме да им покажем, че по- страшното от българският танк всъщност е пияният му екипаж, но беше прекалено рано за екшън… Решихме да идем в Милано.

      Докато се качим в колата и вече бяхме стигнахме… (винаги съм подозирала, че стандартното оборудване на мерцедес включва и телепорт) А там жегааааааа… Стопихме се като кубчета лед м/у женски гърди… А разликата с дъждовният „рай” беше само 100 км… 

      Идеята беше първо да посетим катедралата в Милано и после да си направим лека шопинг терапия… Всичко вървеше по план до момента, в който не стигнахме площада пред катедралата… Някакъв човек имаше неблагоразумието да ми сложи 5 зърна просо в ръката…И най- лошото- да поиска пари за тях. То ясно нали- заприличах на гълъбарник, ама мъж ми мнооо мрази родените с повечеко слънчеви бани хомосапиенси… Беше ясно , че ще  стане приключение… Мъж ми- полиглот- “Уер ар ю фром?”(запитване)… Чиляка отговаря: “Egypt”. Мъж ми: „Египет ли бе? „Noоооо!!! Egypt!” (груба грешка). От там се почна- „Маматидееба мангалска… Що не ходиш да береш портокали бе, маматидеебапроста, а за 5 зърна едно евро искаш! Не може ли да си изкарваш парите с труд ве печка ти лелина, мичка ти пайчина”. Вика, та ш събори катедрала строена 500 години. Аз: „Мило, недей така. Излагаме се!”. Той: „Е те са му ебахмайката. Ела тука бе мангал…”

      В този момент обаче „милото” получава потупване по рамото с репликата: „Извинете, ще може ли да ни снимате?” Цялата наша група- ?!?!?!?!?!?! (гледаме мъж и жена пред нас). „Вие, таковата… Да не ни чухте…?”. Те: „Ами… Хм… Да… На ДРУГИЯ край на площада бяхме…”. Мъж ми: „На другия край?!?! Сибаломамата, требе намАлим октавите… „ 

      Както можете да се досетите не остана място на което не се снимахме… Ми то не беше вътре в катедралата, одвън, на покрива, на източната страна, на западната страна…ГолЕми хора- голЕми фотосесии… (за катедралата и другите подобни няма разказвам, щото не това е идеята на съчинението).

      Нейсе тръгнахме да си напазаруваме по нещо… Мойто като се хвана за някакви чинии… 20 мин. не мога се оправя… Истинският екшън обаче се случил в близкият магазин. Колегата от „куклената къща” се поразходил из „N” етажната шопинг композиция и си харесал обущета… Харно нали, ама като решил да си ги плати се оказало, че нещата се слагат в асансьор и плащането се извършва на първият етаж. Слиза човекът долу, реди се на опашка както си му е редът обаче се сеща, че в тоз асансьор има минимум 100 неща, а той идея няма как да каже обувки на английски, а за италиански да не говорим… Ай сиктир! Ми ся?! При нас както винаги ся е лесно… Иде неговият ред. Небрежно поглеждайки в асансьора- фиксира обувките… От там бърза мисъл- Луп кракът на касата отгоре, луп посочва неговата обувка, луп посочва асансьора и луп заявява- „Energy”. За беда обаче ин дис момент колегата леко губи равновесие и... Луп на земята + близка среща с подовата настилка на магазина и поза на която би завидял всеки уважаващ себе си йога. Притеснение, сконфуз, бърза реакция, рязко ставане и луп главата У касата. Ай пак на пода. 3 мин. кома и цицина с форма на юбилейна петолевка от 45-та. Понатъртил и дупЕто малко, ама важното беше, че после не се наложи да го сглобяваме в лабораторни условия, а и в крайна сметка се сдоби с мечтаните обущета...

     Това е за сега. Змурих се да пиша. Ако  не ме домързи ще го завърша някой ден, щото доста неща останаха неразказани...